Aerosmith: да пиша или не...

20 / 05 / 2014

Харесва ми Назад

Два дни се чудя дали да пиша за концерта на великите Aerosmith в София и два дни не мога да се наканя. Причината беше любовта... Но за това по-късно.

Същият ден, няколко часа преди концерта: Настроението витаеше по автомагистрала Тракия. Мотори, пълни автомобили с хора, накипрени с всевъзможни рокаджийски атрибути. Преобладават т-шъртки, шалове и шапки на Aerosmith... Разбира се, че на момчетата от Бостън. Всъщност цялата тази провинциална рок-суб-култура се беше насочила към мястото за среща с американските рок-динозаври.

Същият ден, 18:00, някъде в кв.Витоша : Присядаме на по бира (или кафе) за последно. Гледаме вече нервно часовниците и.... най-после след около час потегляме. Молим се да няма задръствания.

Същият ден, около 19:20, след кръстовището на бул.К.Величков и бул.Сливница : Господ го няма в София. Набутваме се в автомобилна гмеж, която просто е спряла. Три колони автомобили стоят и не помръдват. Или ако мръднат, става въпрос за 100 или 200 сантиметра. Мога да го измеря и в милиметри... Усмихваме се един друг през прозорците на другите ни съседи по неволя. И стоически търпим. В името на рока.

Същият ден, 20:00 : Ура! Вече сме на надлеза "Надежда" ! Там също пъплим, спирайки за почивка на всеки 50 сантиметра. Успокояваме се, гледайки колегите, заседнали в тапите по бул.Мария Луиза и си мислим, че не е толкова зле.

Същият ден, 20:15 : Лека полека ни обзема паника. Стигнали сме подлеза на бул. Рожен. Ясно е, че се бавим. Вече вероятно Д2 подгряват концерта. Възбуден от поредната порция адреналин, аз решавам да действам като екстремист. Газ, излизам в лявото (насрещното) платно и настъпвам здраво педала. Волвото ръмжи заплашително и се стрелва покрай замрялата армада от автомобили. Само 7-8 секунди напрежение и се шмугваме в първата малка уличка отляво гонени от клаксоните и святкащите фарове на насрещните автомобили, "отвързани" от отсрещния светофар. Вероятно сме благославяни и от благопожеланията на техните шофьори...

Същият ден, 20:20 : Тук се движих като на сън. Четири чифта очи сканираха околните трасета в търсене на място за паркиране. Воден от някакъв рокаджийски дух-закрилник, аз маневрирах - дясно, ляво, ляво, пак дясно и пак дясно и... така тропосвах ж.к. Свобода и/или ж.к. Надежда 2. Яко, незабравимо и изнервящо. Сещате се може би, че пред и зад мен беше кавалкада от автомобили, карани от изнервени до краен предел шофьори и пълни с още по-изнервени фенове на рока, дошли да се порадват на Aerosmith... 

Същият ден, 20:30 : Баси... Отчайваща липса на места за паркиране. Опааа... Господ се появи за малко над Надежда - пред мен се отвори място. Няколко бързи и сръчни маневри и всички мои спътници, арестувани в прегръдката на трафика, с въздишки на облекчение напуснаха колата и вкупом се отправихме към стадиона. Добре, че беше наблизо...

Същият ден, 20:45 : Вече сме вътре! Не питайте как и откъде стигнахме до един от входовете. Потрошени настилки, огради, липсващи настилки, кал, дупки, още кал, локви, още локви, още дупки, още липси на тротоари и въобще на настилки... Вървях и си мислех, че сега е светло, а после...? След концерта, в тъмнината....? 

Същият ден, 20:55 : На терена сме. Дори с наръч бири !!! Отгоре малко прикапва, но не е на дъжд и сме спокойни - поне този дерт отпада. 

Само минути след като адреналинът от бързането поспадна, стадионът притъмня и започна излъчването на видеостената на кадри от камерите в бек-стейджа. Тълпата полудя и вече приканваше своите идоли на сцената.

За самия концерт няма да пиша, вероятно доста хора са споделили впечатленията си. Aerosmith подходиха абсолютно професионално и виждайки топлото посрещане, музикантите от бандата се раздадоха до безкрай. Поне моето впечатление беше такова. А и не само моето. Класиките на американския рок, които бандата изпълни (Cryin`, Jaded, Rag Doll, I Don`t Want to Miss a Thing, Dream on), реминисценциите с Beatles (Come together) и с Fleetwood Mac (Stop Messin` Around), безкрайното себеотдаване на Steven, Joe & Co, всичко това бе продиктувано от любов.  И тя обгърна всички присъстващи, всички фенове и ги накара да заобичат още по-силно рока.

Да, всички казваме, че рокът е любов. Но тя, любовта, колкото и да преливаше от великите парчета на великите Aerosmith, тя любовта липсваше в организацията на този концерт. Това беше. Затова толкова се чудих, да пиша или не...

Посвещавам тази статия на организаторите от СМЕ